Vallejo & Co. presenta tres poemas de Aleksandar Vutimski del recién publicado libro El muchacho azul (2020), el cuál puede adquirirse en todas las plataformas territoriales de Amazon, en España puede adquirirse en: https://www.amazon.es/dp/B08D51CJZD/ref=as_sl_pc_qf_sp_asin_til?tag=latortugabulg-21&linkCode=w00&linkId=494642581d4a07a98cad42b7bc19a5d1&creativeASIN=B08D51CJZD
Por Aleksandar Vutimski*
Traducción por Marco Vidal**
Crédito de la foto Portada por (izq.) Vania Válkova /
Ed. La Tortuga Búlgara /
(der.) www.dictionarylit-bg.eu
3 poemas de El muchacho azul (2020),
de Aleksandar Vutimski
Fantasmas
¿No es increíble que vuelva a estar borracho?
Por las calles recónditas y desiertas
las farolas se están adormeciendo. Y allí abajo
el policía camina solo contra la luna.
Como grandes perros dentados,
en la oscuridad acechan y escuchan.
Los relojes se mecen
sobre sus marchitos rostros.
Os amo, fantasmas mudos de la noche.
Uno de vosotros permanece sobre mí borracho
con sus ojos grandes y oscuros, encajado
en mi vientre como una gran araña…
Él sonríe en silencio y permanece callado
y sus labios sin besar
huelen a jardines. Y sus dientes
han perforado mi carne como espinas…
Los árboles me apoyan y compadecen…
La luna la lamo con la lengua…
Su sudor ha humedecido mis manos
y cruje mi grito bajo su[1] aliento.
Como un libro en llamas ardo.
Los policías se despiertan bruscamente.
Piedras sudorosas engullo.
Los relojes permanecen abiertos en la oscuridad.
En la madrugada acaso habré muerto,
soñando bajo una vieja farola.
Seguramente no haya besado nunca…
Pero ellos, еllos vigilan, ellos respiran… ellos son fragantes…
La Europa depredadora
1
El mundo estallando y nosotros ensordecidos,
abrumados por las noticias, los discursos, los eventos.
Las noticias vuelan como un rayo.
Y tú ajeno ante este panorama.
Europa pierde su aliento por la destrucción,
asolada bajo banderas de guerra.
París está muerto. Londres desolado
se derriba por todos los tiempos.
Un desagradable líder fanático
traza una cruz sobre los dos polos.
Ya está decidido que desde hoy mismo
lo que Europa necesita no son libros sino bayonetas.
¿Qué más da que de este mismo aire aquí
hayan respirado Rembrandt, Kant y Dostoyevski?
Con una bayoneta Europa apunta decidida
a su propia cultura y a su progreso.
¿Será en el oeste donde la puesta de sol acontezca,
o un nuevo mundo bajo los estruendos nacerá?…
El mundo estallando y nosotros ensordecidos,
una desgracia que ante todo nos hayamos vuelto impasibles.
2
Ellos eran pequeños pero tu ferrocarril
y tus ciudades han construido.
Tu tierra en búsqueda de minerales han excavado.
Con tractores, palas y heroísmo
han surcado tus tierras, tus llanuras,
con la esperanza de que nunca los patearías
ni los ignorarías como a tristes y malvados hombres:
tus trabajadores, oh, Europa.
Y así ocurre: que por tus pecados estás pagando.
Habiendo olvidado que existe la justicia,
mimada, sotisficada y avariciosa,
el oro de los continentes tú has chupado.
Has robado dátiles y diamantes,
cacao, fruta, hierro, carbón,
a cambio de una miseria los has saqueado
frente a los ojos de las mulas de carga:
tus trabajadores, Europa.
Ahora aterrada y patética te escondes
en las oscuras mazmorras de Londres.
Ya no bostezas de aburrimiento detrás del abanico,
no escuchas jazz y no, ya no bailas más.
Los estallidos son ahora tu música
y los incendios tu digno atrezo.
Pero otra vez, por desgracia, por ti mueren
bajo el resonante estruendo de las bombas, desgarrados:
tus trabajadores, oh, Europa.
3
Yo no detesto a tus pueblos.
Y creo que ya agonizas.
Y no será sobre la tumba de tus trabajadores
donde logres acabar con tu oficio depredador.
Estas manos, que todo construyeron, para demolerlo servirán
y toda la tierra distinta será.
Eh, Europa, mátame… mátame, bruja.
Sobre tus calderas de sangre y oro
yo respiraba alcohol vaporizado.
Bailaba, cantaba, escribía versos.
Y aquí estoy ahora, mírame, más viejo que tú
y al igual que tú, amenazado de muerte.
Los listillos al leer mis versos sabiamente
sonreirán. Luego los ignorarán.
Poeta reaccionario, exclamarán.
Por enésima vez no desaprovecharán la ocasión
de charlar sobre fundamentos y posiciones.
Ellos seguirán discutiendo sobre Hitler
y viviendo en su estética sublime
de panfleto de barrio.
Oh, Europa depredadora, tú tienes hijos:
un rebaño de imbéciles parlanchines.
Oh, Europa, deja que al menos ellos sirvan
de abono para un fructífero y deseable futuro.
Retuércete, muérete y maldice.
Eh tú, bruja… ojalá toda la gentuza se extinga junto a ti.
Yo ya tengo de qué morir.
1938
A un desesperanzado
Qué fuerte bofetada me pegaste
en este cuarto envuelto entre tinieblas.
¿Por qué temblabas asustado
al arrastrarte por el suelo con tu llanto?
No te aterres de tu propio golpe.
Sigo siendo el mismo hombre, mírame:
no poseo látigo alguno,
una copa de vino mi mano sostiene.
No te arrodilles ante mí…
De caricias y vino estoy enfermo yo.
De tanto beber me enfermé.
Y tú lo que quieres es guerra y amor.
Oh, dame tu mano con sus dedos
así tranquilamente y en silencio.
Para soñar entre ellas la infancia
y la luna sobre mi tierra natal.
Y soñar así el susurro de los árboles
y los bancales con flores del campo.
Que viajen los trineos, las campanitas,
y que la noche la nieve acumule…
Ruinmente tú te ríes. ¿Por qué?
Тe ríes triunfante con una risa desesperanzada.
Ay, mi vida corroída está,
corroída por el vino y tus caricias.
No me queda nada más, de verdad…
Aquí tienes una copa, entera bébetela.
Vuelve a pegarme si quieres, y en el suelo
vuelve a encogerte con todo tu remordimiento.
Yo sigo siendo el mismo, mira mis manos.
Pero ahora me verás diferente.
Te pegaré con un cinturón.
Y junto a mi bota tú gemirás.
Y cuando tus ojos me huyan traviesos,
en mi cama te pondré,
tus labios marchitos besaré
así como tu frente fría y húmeda…
…
Basta ya, joder. Para. Vaya tonterías.
Para, calla, calla.
¿Así curas tú tu enfermedad?
Mejor que cierres tus ojos…
Que desaparezcan las manos con el vino
y este cuarto envuelto entre tinieblas.
Que termine este ebrio lloriqueo.
Que acabes contigo mismo, oh, para siempre.
———————————————————————————————————————–
(poemas en su idioma original, búlgaro)
Призраци
Не е ли чудно, че пак съм пиян?
Във улиците пусти и затънтени
фенерите задрямват. Долу там
стражарят крачи сам срещу луната.
Като големи кучета озъбени,
във тъмнината дебнат те и слушат.
Часовниците дълго се клатушкат
над техните лица посърнали.
Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.
Един от вас стои над мен пиян
с очи големи, тъмни, впит
в утробата ми като дълъг паяк…
Той се усмихва тихо и мълчи,
и неговите устни нецелунати
ухаят на градини. А зъбите му
проболи са плътта ми като тръни…
Подкрепят ме съчувствено дърветата…
Луната аз облизвам със език…
Потта му е измокрила ръцете ми
и скърца под дъха му моя вик.
Изгарям като книга върху пламък.
Стражарите са сепнати от сън.
Поглъщам ненаситно потни камъни.
Часовниците зеят тъмни.
В полунощ нима съм умрял,
бленувайки под някой стар фенер.
Не съм целунал никога навярно…
Но те, те бдят, те дишат… те ухаят…
Европа – Хищница
1
Светът гърми и вече оглушахме
от новини, от речи и събития.
Светкавично връхлитат новините.
И ти към всичко вече безучастен си.
Европа губи дъх от разрушения,
за стотен път под бойни знамена.
Париж е мъртъв. Лондон в запустение
събаря се за всички времена.
Един водач грозен и фанатичен
чертае кръстен знак до двата полюса.
Решено е, че днеска не от томове
Европа се нуждае, а от щикове.
Какво, че тоя въздух тук са дишали
Рембранд и Хус, и Кант, и Достоевски?
Със щик Европа сочи убедително
на своята култура и прогреса си.
Дали ще бъде залезът на Запада,
или нов свят под гръм ще се роди…
Светът гърми и вече оглушахме,
уви, за всичко станали безчувствени.
2
Те бяха много малки, но строеха
железниците твои, градовете ти.
Дълбаеха земята ти за руда.
Със трактори, с рала и героизъм
пореха угарта ти, равнините ти,
с надеждата, че няма да ги ритнеш,
да ги отминеш като жалки псета –
работниците твои, о, Европа.
И ето, ти изплащаш греховете си.
Забравила, че има справедливост,
разглезена, изтънчена и алчна,
ти смучеше злато от континентите.
Обираше фурми и диаманти,
какао, плодове, желязо, въглища,
подхвърляйки едно мизерно су
в очите на товарния добитък –
на твоите работници, Европа.
Сега се криеш жалка и уплашена
във тъмните подземия на Лондон.
Не се прозяваш скучно зад ветрилото,
не слушаш джаз и вече не танцуваш.
Гърмежите сега са твоя музика,
пожарите – достойния ти декор.
Но пак, уви, заради тебе мрат
под грохота на бомбите разкъсани –
работниците твои, о, Европа.
3
Аз не презирам твоите народи.
И вярвам, вече ти агонизираш.
Не връз трупа на своите работници
ще свършиш свойто поприще на хищница.
Ръцете, що изграждат, ще рушат
и цялата земя ще стане друга.
Но мене ти уби, Европа-вещица.
Над твоите котли със кръв и злато
аз дишах алкохолни изпарения.
Танцувах, пеех, пишех стихове.
И ето ме сега по-стар от тебе,
и като тебе застрашен от гибел.
Умниците над мойте стихове
ще се усмихнат мъдро, ще отминат.
„Поет реакционен“ – ще продумат.
За лишен път не ще пропуснат случая
да поприказват за надстройки, бази.
Ще продължават да спорят за Хитлера.
Ще си живуват в своята възвишена
естетика на уличния позив.
Европа-хищница, ти имаш синове –
стада многоприказващи и тъпи.
О, нека те да бъдат тор поне
за по-добро и плодоносно бъдеще.
Гърчи се ти, умирай и проклинай.
Дано сганта ти с теб издъхне, вещице.
А аз ще си умра от свойта рана.
На един безнадежден
Колко тежък шамар ми удари ти
в тази стая наляна със здрач.
Но защо затрепера уплашено
и на пода се свлече със плач?
Не плаши се от своя шамар.
Аз съм същия мъж, погледни ме. –
Нямам тежкия бич на стражар,
във ръката ми чашата с вино е.
На колене пред мене не стой…
Аз съм болен от вино и ласки.
Разболях се от много пиянство.
А ти искаш целувка и бой.
О, така мълчаливо и мирно
твойте пръсти и длани ми дай.
Между тях да сънувам детинство
и луната над родния край.
Да сънувам шума от дърветата
и лехата със полски цветя.
Да пътуват шейните, звънчетата,
и снега да затрупва нощта…
Ти се смееш коварно. Защо?
Тържествуваш със смях безнадежден.
Ох, разяден е моя живот
от виното и твоите нежности.
Не остава ми нищо, наистина…
Ето чаша, до дъното пий.
Удари пак шамар, ако искаш,
и на пода пак гузно се свий.
Аз съм същия, ето ръцете ми.
Но сега ще ме видиш и друг.
Ще те бия с каиш и въжета.
Ти ще стенеш до моя ботуш.
И когато очите извърнеш ти,
ще те сложа на мойто легло,
да целуна устата посърнали
и студеното потно чело…
…
Стига, дяволе. Спри. Що за глупости.
Престани, замълчи, замълчи.
Твойта болест така ли лекуваш ти?
По-добре да затвориш очи…
Да изчезнат ръцете със виното,
тази стая наляна със здрач.
Да се свърши пиянския плач.
Да се свършиш ти сам, о, завинаги.
————————————————–
[1]A diferencia del español, en búlgaro el pronombre posesivo su tiene marca de género. En este caso se emplea el masculino, por lo que queda claro que el autor se refiere a un hombre.
*(Svoge-Bulgaria, 1919 – Yugoslavia, 1943). Poeta y filólogo clásico por la Universidad de Sofia (Bulgaria). Casi toda su familia se vio afectada por la tuberculosis, por lo que de pequeño se mudó a Sofía (Bulgaria). Es considerado uno de los poetas más significativos, pero menos conocidos en su país. Su poesía está dedicada a la ciudad y al amor en la que domina una visión del mundo nostálgica y melancólica. Está entre los primeros autores búlgaros en tratar la homosexualidad y la estética en su obra. No publicó ningún libro en vida, aunque algunos de sus poemas fueron publicados en revistas literarias de la época, como zlatorog.